Кулите с беклава

Мислех, че знам как изглежда беклавата.

Квадрати. Ромбове. Златни слоеве. Фъстъци, разпръснати отгоре.

Тогава, някъде по пътя ми през Турция, видях кула.

Не каменна кула.

Не древна кула.

А кула от беклава.

Тя се издигаше гордо зад стъклото на малка сладкарница, съставена от слой върху слой от деликатно тесто, масло и фъстъци, със сироп, блещукащ между гънките.

Втренчих се в нея.

„Наистина ли това е беклава?", попитах аз.

Човекът зад щанда се усмихна.

„Разбира се."

Каза го така, сякаш току-що бях попитал дали небето наистина е синьо.

Указвам пръст към кулата.

„И хората ядат това?"

Той се засмя.

„Това е идеята."

Заповядвам си една.

Първото хапване беше опасно вкусно.

Тестото хрусна леко. Следват фъстъците. После идва сладостта — богата, топла и неразривно турската.

Изведнъж разбрах нещо.

Беклавата не е просто десерт.

Това е архитектура, която можеш да ядеш.

Слоеве са нейните етажи.

Фъстъците са нейното украшение.

Сиропът е тайната, дърпаща всичко заедно.

А сладкарят?

Архитектът.

Но приключението ми не беше приключило.

Няколко часа по-късно открих друга кула.

Тази беше направена от кадаиф — тези деликатни, златни нишки от настъргано тесто, които изглеждат почти като фини златни коси.

Беше по-висока, по-тъмна и чудесно небрежна.

Наречих я Кулата с кадаиф.

Готвачът ме погледна.

„Кюнефе", поправи той.

„Аха", казах аз. „Значи кулата има име."

Той кимна.

И после добави нещо, което ме накара да се смея:

„Всяка кула трябва да има име."

Кадаифът беше различен от беклавата.

Хрупкав отвън.

Мек и топъл вътре.

А скрит в средата имаше сирене.

Сирене!

Погледнах готвача с недоверие.

„Слагате сирене в десерта?"

Той се усмихна.

„Все още не си пътувал достатъчно."

Справедлива точка.

Взех още едно хапче.

Топлото сирене се опъваше между тестото и сиропа и изведнъж моите внимателно построени правила за това какво трябва да бъде десертът бяха напълно разрушени.

Онова следобед спрях да мисля за десертите като за неща, които просто поръчваш в края на храненето.

В Турция те могат да бъдат преживяване.

Разговор.

Традиция.

Причина да седнеш със странник.

Причина някой да обясни как баба му ги е правела.

И понякога, изглежда, причина да се изгради кула.

Напуснах сладкарницата с лепкави пръсти и усмивка.

Бях дошъл да търся нещо сладко.

Намерих вместо това малко парче от турската култура.

И сега, когато някой ми каже, че вече е пробвал беклава, имам само един въпрос:

„Да… но си ли някога катерил кула от беклава?"

Може би това е проблемът с пътуването.

Напускаш дома, мислейки, че знаеш какво търсиш.

Тогава Турция ти тихо поставя пред очите нещо напълно неочаквано.

И ти вземаш едно хапче.